Биогеография на България


Категория на документа: Екология


Развитието на растителността в Средиземноморската област се определя от климата и има характерен ритъм. Цъфтежът на растенията е от декември до май, след което започва летния сух период, продължаващ до септември.
Разнообразните съобщества на умерено топлата зона се развиват в близост до склерофилните по западните и източните части на Евразия, Америка и Австралия (и прилежащите острови), където количеството на валежите е по-голямо и влагата от честите океански мъгли е увеличена. Съставени са предимно от вечнозелени растения, чиито листа са по-дребни и по-плътни и кожести от тези на растенията в дъждовните тропични гори. Освен тропичните дървесни и храстови форми като лавровите (сем. Lauraceae) и чаевите (сем. Theaceae) в тях се срещат много представители на родове, характерни за умерените ширини (дъб, магнолия, кестен и др.). Родствените връзки на съобществата на умерено топлите зони с тропичните съобщества се подчертават от иглолистните араукариеви (сем. Araucariaceae) в южното полукълбо и подокарпови (сем. Podocarpaceae) главно в южното и северното полукълбо. Липсата на голямо количество епифити и лиани ги отличава ясно от хилеята и другите типове влажни тропични гори.
Лавролистни и други влажни гори на умерено топлите зони се срещат в източните острови на Атлантическия океан, Колхида (Западен Кавказ), Калифорния, Флорида, Южно Чили, Южна Австралия, Тасмания, Нова Зеландия и Източна Азия.
Развитието на влажните и лавролистните гори се обуславя от климат с висока целогодишна влажност, сравнително къси засушавания (през това време влагата се компенсира от мъглите) и мека зима почти без замръзвания. Такъв умерено топъл влажен климат се проявява в крайбрежни райони като Източното Черноморие, крайбрежните планини на Южна Америка, о. Тасмания, Нова Зеландия и др. На Канарските острови лавролистните съобщества се развиват в планинската зона, чийто въздух е силно овлажнен от пасатите.
Климатичните параметри на калифорнийското крайбрежие достатъчно добре илюстрират условията, в които растат влажните съобщества на умерено топлата зона. Средната януарска температура там е 8 градуса С, а юлската 17 градуса С. Общото количество на годишните валежи достига 2500 mm главно за сметка на дъждовете през зимните месеци. В двата безвалежни месеца високата влажност се поддържа от вечерните океански ветрове, носещи облаци от океана. Тези облаци намаляват въздействието на слънчевото греене върху земята и допринасят за увеличаване на относителната влажност на въздуха, която е 100 % сутрин и 60% следобед.
В източноазиатските крайбрежия (Китай, Япония) се чувства влиянието на мусоните и пасатите и овлажняването е също високо. Тези условия са много подходящи за развиващите се там влажни растителни формации на умерено топлата зона.
За субтропичните и умерено топлите зони, в които валежите са постоянни, са характерни жълтите и червените почви с много високо (до 10%) съдържание на железни окиси. Те са кисели, с малко хумус и слабо плодородни. В по-сухите области (северното крайбрежие на Африка и южното крайбрежие на Европа) преобладават кафявите и кафяво-червените почви, върху които растат склерофилни растения. Те са богати на карбонати и хумусният им хоризонт има обикновено неутрална реакция. Съдържанието на хумус достига 4 - 7%, което ги определя като значително плодородни.
Продуктивността на биома като цяло е малко по-ниска от тази на тропичните листопадни и саванни гори. Чистата продукция на сухо органично вещество в него е средно 0,5 - 1,5 kg/кв. m.

2.1.3.2. Растителни съобщества
Склерофилни съобщества от средиземноморски тип. Въпреки че растителността на Средиземноморието е повлияна най-силно от човешката дейност в сравнение с всички останали области на Земята, тя е изключително богата на видове. Между запазилите се досега растителни формации главно място заемат склерофилните, но се развиват и много листопадни съобщества.
От високостъблените горски съобщества най-забележителни в Средиземноморието са вечнозелените дъбови гори, маслиновите гори, крайречните асоциации с преобладаване на чинар, кестеновите и рожковите гори и горите от иглолистни средиземноморски видове, а от храстовите и полухрастовите формации - маквис, гарига и фригана.
Вечнозеленият каменен дъб (Quercus ilex) е разпространен в цялото Средиземноморие, тъй като не е зависим от определен тип почви. Горите обаче от този вид са рядко срещани. Те са високи около 12 m, с отстоящи на рядко стволове, но с близкостоящи една до друга корони. Придружаващи средиземноморски видове са кумарките (Arbutus unedo на запад и A. andrachne на изток), грипата (Phyllirea latifolia), лавролистната калина (Viburnum tinus) и маслинолистната вълча ягода (Daphne oleaefolia). На места се образуват труднопроходими обраствания от лиани (особено от скрипката - Smilax aspera). В припочвения етаж в слънчеви горски участъци растат циклама (Cyclamen repandum), памуклийки (род Cistus), салепи (род Orchis), пчелици (род Ophrys).
В западните и средните части на Средиземноморието расте друг вид вечнозелен дъб - Quercus suber, известен като корков дъб. В храстово-тревния етаж на неговите гори освен споменатите за формациите от каменен дъб видове се срещат и други - Erica scoparia (пирен), Paliurus spina-christi (драка), Daphne cnidium (бясно дърво) и Myrtus communis (обикновен мирт). В тревната покривка преобладават видове от род Briza (сълзица), някои представители на салеповите и др.
Малките ендемични гори от Quercus lusitanica (португалски дъб) се срещат в Пиренейския полуостров. Листата на този вид опадат едва през пролетта. В Гърция и островите Крит, Керкира и Кипър често срещани са видовете Quercus ilex (каменен дъб), образуващ гори, и Q. aegilops (паламуд) с опадащи кожести листа.
Източният чинар (Platanus orientalis) преобладава в крайречните горски асоциации на Източното Средиземноморие, в които растат също ракитица (род Tamarix), аврамово дърво (Vitex agnus-castus) и зокум (Nerium oleander).
Най-широко разпространени гори в Средиземноморието са маслиновите. Маслината е култивирана преди няколко хиляди години и повечето от сегашните маслинови горички са изкуствени плантации. Има обаче и съобщества, в които преобладава дивата храстова форма. Маслиновите гори са редки и светли, което дава възможност за развитие на богат тревен етаж от Gladiolus italicus (италианска ребрика), Narcissus tazetta (нарцис), орхидеята Serapias lingua, Ophrys speculum (пчелица), видове от род Anemone (съсенки), Sternbergia lutea (жълто есенниче) и др.
Малки горички от рожково дърво (Ceratonia siliqua) се срещат в най-сухите и горещи области на Средиземноморието. В техния тревен етаж участват сухоустойчиви растения като видове на род Andropogon, Allium chamaemoly (дребен лук) и Iris sisyrinchium.
Най-широко разпространен иглолистен вид в Средиземноморието е терциерният реликт Pinus halepensis (алепски бор), чийто гори се развиват на големи варовити площи по морските брегове. В тези гори растат много видове от родовете Erica, Pistacia, Myrtus, Cistus и др., които влизат в състава на маквиса.
В западните части на Средиземноморието растат крайбрежни гори от Pinus pinaster (приморски бор) с придружаващи го Arbutus unedo, Erica arborea, Myrtus communis, Calycotome spinosa (бодлива жълтуга), Juniperus macrocarpa (едроплодна хвойна). Тревната покривка е съставена предимно от псамофити.
Едни от най-красивите иглолистни гори в Средиземноморието са тези на италианския бор или пиния (Pinus pinea). Тези дървета с характерна чадъровидна корона растат върху варовити и песъчливи почви, заедно с храстовия вид Pyracantha coccinea (пираканта).
Освен споменатите иглолистни формации в Средиземноморието се срещат още и малки групи от видовете Cupressus sempervirens (кипарис), C. horizontalis (чадъровиден кипарис; в Крит), Abies pinsapo (испанска ела; в Южна Испания), A. cephalonica (гръцка ела), Cedrus libani (ливански кедър), C. atlantica (атлански кедър; в Северна Африка).
Най-типичните и широко разпространени съобщества, които придават своеобразен облик на растителността в цялото Средиземноморие, са т. нар. "маквиси" или "макхии" ("макии").
Маквисите са храстови съобщества с височина 3 - 4 m, представляващи първи стадий в деградацията на вечнозелените дъбови гори, съществували на тяхното място. Основната част от тези гори са били унищожени още в средновековието. За времето от 1290 до 1790 г. те били изсечени главно за снабдяване на стъклопроизводството с гориво. До неотдавна масивите на склерофилните гори са достигали до Монпелие. Сега обаче има само малки останки от тях в различни части на Средиземноморието. Сравнително добра представа за облика на горската покривка в миналото дават запазилите се вечнозелени дъбови формации в Среден Атлас (Мароко).
Главни компоненти в маквиса са храстовите форми на вечнозелените дъбове Quercus ilex (каменен дъб; предимно на запад) и Q. coccifera (пърнар; предимно на изток), придружени от средиземноморските склерофили Arbutus unedo, Laurus nobilis (дафиново дърво), дивата храстова форма на маслината, Myrtus communis, Phyllirea angustifolia (теснолистна зеленика), Rhamnus alaternus (зърника), Pistacia lentiscus (кукуч или мастиково дърво), Erica arborea (дървовиден пирен), Viburnum tinus. Типични средиземноморски и субсредиземноморски растения в състава на маквисите са още червената хвойна (Juniperus oxycedrus), Phlomis lychnitis (руница), Teucrium polium (бяло подъбиче), видове от род Cistus (Лавдан), както и загубващите по-голямата част от листата си преди лятното засушаване Calycotome spinosa и Euphorbia dendroides (дървовидна млечка).
Тревната покривка в маквисите е слаба поради гъстотата им и се развива главно по откритите участъци. Съставена е предимно от видове геофити от родовете Scilla (Синчец), Narcissus (Нарцис), Muscari (Кукувиче грозде), Asphodelus (Бърдун), Orchis (Салеп).
През пролетта откритите части на маквисите са много красиви с многобройни цъфтящи растения като Cistus salvifolius, C. albidus, C. villosus, Lavandula stoechas, Rosmarinus officinalis, Salvia officinalis, Trifolium subterraneum и др.
В някои участъци, въпреки малката си височина, маквисът е трудно проходим поради гъстотата му и оплитащите се в храстите лианови растения.
Във всички райони на Средиземноморието, които имат сухи и плитки каменисти почви, са разпространени съобщества "гарига", които представляват деградирали горски масиви (т. е. втора степен на деградация на вечнозелените средиземноморски гори). Наименованието гарига се използва във Франция, а еднозначно в Испания е името "томилар". На Балканския полуостров и в Мала Азия аналогични са съобществата "фригана".
Тези типове формации са деградирали маквисни храсти, твърдолистни треви, като Ampelodesmos mauritanica и Brachipodium ramosum, терофити (Evax pygmaea, Plantago psyllium) видове от родовете Cistus и Orchis, различни ароматични растения (Lavandula, Rosmarinus, Tulipa, Narcissus, Iris, Lithospermum), видове от родовете Calendula, Linaria, Nigella и др. Фриганата освен това се характеризира с многобройни бодливи растения като Poterium spinosum, Verbascum spinosum, Euphorbia acanthothamnos, видове от род Astragalus, Thymbra capitata, Olea oleaster, Anthyllis hermanniae, Thymelaea tartonraira, видове от род Acanthus и др. В районите с количество на валежите по-малко от 500 mm (например някои места в Испания) съобществата гарига наподобяват степи. Характерни за тях са житните треви Stipa tortilis, S. juncea, S. tenacissima и Lygeum spartum. От дървесните растения тук се развива ниската палма Chamaerops humilis (диворастяща палма в Европа).
Склерофилните съобщества в Калифорния (САЩ) са разположени в тясна крайбрежна ивица и са оградени на изток от високи планински хребети. В северната част на щата растат гори от твърдолистни дъбове, а в южната преобладават съобщества, които носят името "чапарал".
Дъбовите калифорнийски гори са много сходни със средиземноморските, но са много по-богати във флористично отношение. Тук растат 9 вида вечнозелени и 4 вида листопадни дъбове, много представители на родовете Arbutus, Pinus и Juniperus. Като придружаващи или като отделни съобщества се срещат още калифорнийски кестен (Aesculus californica), лески (Corylus), церцис (Cercis) и явори (Acer).
Характерни недървесни растения в дъбовите гори на Калифорния са някои видове от родовете Dendromecon (храсти от сем. Макови), Ceanothus (сем. Rhamnaceae), Adenostoma (сем. Rosaceae) и Arctostaphylos (мечо грозде; родът е представен в Калифорния с 18 вида).
Дъбови гори, сходни с калифорнийските и средиземноморските, се срещат в планините на Аризона. По тях може да се съди за някогашния облик на средиземноморската горска растителност, тъй като не са променени от човека.
Чапаралът е сходно съобщество със средиземноморския маквис, но произходът му не се дължи на човешко въздействие, т. е. не е деградирала форма на горите. Той се развива при количество на валежите около 500 mm годишно и се състои от храсти с височина до 2 m. Характерни в него са нискораслите вечнозелени дъбове Quercus agrifolia, Q. dumosa и Q. chrysolepis и ксерофилите Arctostaphylos tomentosa, Laurocerasus ilicifolia, Rhamnus crocea. Особено характерно е обилието на представители на сем. Зърникови с видове от род Ceanothus (C. cuneatus, C. papillosus), наред с Pickeringia montana. Южните части на чапарала са богати на сукулентни растения, като уиплева юта, агаве, кактуси от род Opuntia и др.
Чилийската склерофилна област има географската ширина на калифорнийската, но средната й температура е с 3 градуса С по-ниска поради близостта на тихоокеанското студено течение. Растителните съобщества в нея напомнят средиземноморските гори от каменен дъб. Тук растат дървета с височина до 10-15 m, най-характерни от които са Lithraea caustica, Quillaja saponaria (сапунено дърво), Peumus boldus и лавровите Cryptocarya rubra и Beilschmiedia miersii. Храстовият етаж е съставен предимно от видове на семействата Asteraceae, Saxifragaceae, Rosaceae, Euphorbiceae, Rhamnaceae, Polygonaceae, Celastraceae и Flacourtiaceae.
Капските склерофилни съобщества са известни с имената "финбош" и "капски маквис". Те заемат малка площ, но видовото им богатство е голямо. Някои от характерните за тях родове са представени с голям брой видове. Например род Erica има 600 вида, род Muraltia (твърдолистни храсти от сем. Polygonaceae) - 115 вида, род Cliffortia (сем. Rosaceae) - 103 вида и т. н. Голямо разнообразие (около 400 вида) показва и сем. Proteaceae.
Склерофилните съобщества финбош са много сходни със средиземноморските маквиси. Те са също храстови формации с височина до 4 m, но основният им компонент не е съставен от дъбове, а от представители на сем. Proteaceae. Единствено (до 15 m) сребърното дърво (Leucadendron argenteum) от същото семейство се извисява над храстите. Наред с представителите на сем. Proteaceae растат брадавичестата маслина (Olea verrucosa), видове от родовете Rhus, Pelargonium, Borosmia и Agathosma (сем. Rutaceae), Phylica (сем. Rhamnaceae), Linosyris (сем. Asteraceae), Gladiolus, Ornithogalum (сем. Liliaceae), Disa (сем. Orchidaceae) и др.
В ксерофилните формации на Южна Австралия доминират видове от род Eucalyptus с храстов етаж от видове на сем. Proteaceae. Много характерни са също голосеменните от род Macrozamia (от саговите), казуарините (Casuarina) и пирофитите Xanthorrhoea (тревно дърво) и Banksia (пирофити са растения, които цъфтят и се развиват добре след пожар, когато вдървенелите им плодове прогарят отвън и могат да се отворят за покълнване). В най-сходните (в климатично отношение) със Средиземноморието области са разпространени горските съобщества "джара", в които доминира високият до 20 m Eucalyptus marginata. За по-влажните южни райони са характерни горите "кери", в които преобладава високият до 85 m Eucalyptus diversicolor, а на границата на склерофилните съобщества с растителността на вътрешните райони растат горите "ванду" от Eucalyptus redunca. Най-сухите съобщества в Южна Австралия, които имат сходство с маквисите на Средиземноморието, се наричат "мали-скраб". Това са формации от около 10 вида храстови евкалипти, примесени с казуарини, акации и протейни.
Съобщества на умерено топлата зона. Тези съобщества се развиват главно в западните и източните части на Евразия, Америка и Австралия в условия на климат, повлиян от океаните и моретата.
В западната част на Палеарктика с такива съобщества се характеризират Източното Черноморие и една височинна зона от планините на Канарските острови.
Лавролистните и иглолистните гори на Канарските острови са разположени едни над други в зоната от 800 до 2000 m н. в. на равнището на облаците и над него. Иглолистните съобщества са съставени предимно от красивия канарски бор (Pinus canariensis), а в състава на лавролистните влизат както представители с тропичен и субтропичен произход, така и растения, които имат връзка с флората на умерените ширини. Характерни са индийската персея (Persea indica) и канарското лаврово дърво Laurus canariensis от сем. Лаврови (Lauraceae), род Visnea от сем. Чаеви (Theaceae), видове от сем. Myrsinaceae (Мирзинови), лианите от род Semele и род Smilax, древните папрати Asplentium hemionitis и Hymenophyllum tunbridgense, бръшлянът (Hedera), видове от сем. Копривови и сем. Брошови и др.
Източните крайчерноморски или колхидски гори, заемащи тясна ивица между Сухуми и Батуми, са съставени от летнозелени и вечнозелени растения. Те са останки от терциерни съобщества, изчезнали от Средна Европа по време на кватернерните заледявания. Листопадните гори се състоят предимно от източен бук (Fagus orientalis) и келяв габър (Carpinus orientalis) (в кавказките планини до около 1000 m н. в.), придружени от Zelkova carpinifolia (габъролистна зелкова), Pterocarya fraxinifolia (ясенолистна птерокария), Diospyros lotos (обикновена или кавказка хурма), Acer laetum (светъл явор), Albizzia julibrissin (ленкоранска албиция), различни видове дъб, елша, бряст и др. От храстовите видове преобладават вечнозелените, като Rhododendron ponticum (странджанска зеленика), Buxus sempervirens (чимшир), Laurocerasus officinalis (лавровишня), Vaccinium arctostaphylos (дървовидна боровинка), Ruscus hypoglossum (подезичен залист или иглица) и Daphne pontica (понтийска вълча ягода). Лианите са представени главно от Smilax excelsa (скрипка) и Tamus communis (брей).
В Колхида се срещат още и дъбово-кестенови гори, които растат на сухи места и сред които са разпространени някои средиземноморски видове, като Erica arborea, Phyllirea medwedewi, Laurus nobilis и Arbutus andrachne. Гори от източен бук с вечнозелен подлес се срещат освен в Колхида още и в северните крайчерноморски части на Турция и в България (Странджа).
В Източна Азия лавролистните гори в миналото са били разпространени от провинция Юнан (Китай) през целия Южен Китай и Южна Корея до южните острови на Япония. Сега поради стопанската дейност на човека такива съобщества се срещат рядко в посочените територии. От дървесните растения най-характерни са Cinnamomum camphora (камфорово дърво; сем. Lauraceae), Camellia japonica (японско чайно дърво) и C. sinensis (чайно дърво) (от сем. Theaceae), палмата Livistona sinensis, видове от семействата Cycadaceae (Сагови), Sterculiaceae (Стеркулиеви), Meliaceae (Мелиеви) и Araliaceae (Бръшлянови) и от подсем. Бамбукови (Bambusoideae; сем. Житни), различни вечнозелени дъбове, летнозелени магнолии, конски кестени и др. Иглолистните съобщества на умерено топлата зона се състоят от източноазиатски борове и кипариси, заедно с които се срещат древни иглолистни видове от род Podocarpus и род Cephalotaxcus. Освен тях в Япония са разпространени видовете Cryptomeria japonica и Sciadopitys verticillata, а в Китай - Cunnianghamia lanceolata.
Японският остров Хоншу също е една рефугия на лавролистни гори в Азия. В техния състав влизат редки форми, като Castanopsis cuspidata, вечнозелени дъбове (например Quercus acuta), Illicium anisatum, видове от род Camellia (сем. Theaceae) и род Symplocos (сем. Symplocaceae) и др.
Западните гори на умерено топлата зона на Северна Америка са разпространени на север от разгледаните склерофилни съобщества, от щата Оригън (САЩ) до североризточната част на щата Калифония (САЩ). Те растат върху водозадържащи почви в крайбрежните райони на височина до около 700 m. Съставени са от високата до над 100 m вечнозелена секвоя (Sequoia sempervirens). Второстепенна роля в тези гори имат видовете от род Lithocarpus (сем. Fagaceae) и високите Pinus lambertiana (ламбертов бор) и Abies concolor (едноцветна ела). Храстовият етаж се образува главно от Cornus nuttallii (нателов дрян) и Corylus cornuta (рогата леска), видове папратовидни, Rhododendron occidentalis (западна зеленика), Pseudotsuga douglasii (дугласка) и Arbutus menziesii (от сем. Пиренови).
В източната част на Северна Америка влажни гори на умерено топлата зона растат по атлантическото крайбрежие на Флорида и щатите Джорджия и Южна Каролина. В южната част на Флорида, където липсват замръзвания, доминират магнолии, едролистни палми, Ficus aurea и вечнозелени дъбове заедно с Platanus occidentalis (западен чинар), ясени и хикории (Carya). Сравнително високата влажност на горите обуславя развитието на много лиани (особено често срещан е американският жасмин Gelsemium sempervirens) и епифити (Tillandsia, сем. Bromeliaceae, Epidendrum, сем. Orchidaceae и др.).
Южноамериканските влажни гори на умерено топлата зона са разположени в южните части на Чили, на островите Хуан Фернандес и в още някои крайбрежни влажни от мъглите райони. Най-ясно изразен субтропичен характер имат чилийските гори, разположени между 42 и 43 градуса ю. ш., които са съставени освен от тропични растения още и от видове на родовете Nothofagus (Южен бук; сем. Fagaceae) и Weinmannia (сем. Cunoniaceae) и от бамбукови. Тези гори са сходни с хилеята, поради което ги наричат и хемихилея. В тях широко разпространение имат лианите, епифитните папрати, орхидеите и бромелиевите. Гори, подобни на лавровите и съставени главно от Ilex paraguaiensis (от листата му се приготвя чай "мате"), се срещат в някои планински райони на Бразилия, Парагвай и Уругвай.
Влажните гори на умерено топлата зона в Австралия заемат тясна източна крайбрежна ивица, приблизително от 27 градуса ю. ш. на юг. В по-северните части на тази ивица горите са по-влажни, а на юг (щат Виктория) - типични за умерено топлата зона. Преобладаващи видове са Nothofagus antarctica (южен бук), Dicksonia antarctica (дървовидна папрат) и някои евкалипти. Влажните гори на Тасмания се характеризират с по-голямо видово разнообразие от австралийските.
Във влажните гори на Нова Зеландия господстват иглолистни видове от родовете Podocarpus, Dacrydium (сем. Подокарпови) и Agathis (сем. Араукариеви) и видове от род Beilschmiedia (сем. Лаврови) и род Acanthopanax (сем. Бръшлянови). Срещат се още и евкалипти, пренесени от Австралия. Под дървесния етаж растат дървовидни и ниски папрати, плауни (Lycopodium) и мъхове.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Биогеография на България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.